Интервю с Барбара Милър – режисьор на „Женско удоволствие“
От Сара Хъртс – ноември 2018 г.
Как се заехте с правене на филми?
Израснах край Цюрих и завърших право. Чак след това осъзнах, че това не е моето призвание. Мисля, че справедливостта е един от най-важните проблеми, с които трябва да се справим, но усетих, че в правото става въпрос повече за пари, отколкото за ценности. Тъй като бях учила и филмово изкуство, разбрах, че за мен именно то е по-подходящият начин да се боря за справедливост.
Какво Ви накара да направите „Женско удоволствие“
Покрай предишния ми документален филм, „Забранени гласове“, аз пътувах по целия свят, докато работех като режисьор за една организация за правата на човека. Когато виждах как жените често не са свободни да говорят поради страх от дискриминация, исках да разбера как те се свързват със своята сексуалност. Имаше един случай в Индия преди пет години, в който млада жена беше изнасилена групово, след което бе оставена да умре на улицата. За мен Индия е страна на духовността, която обичам. Бях шокирана от този случай. До този момент аз не бях много наясно с живота на жените в Индия и други страни по отношение на интимните им отношения и сексуалността им. Затова реших да изследвам откъде идва дискриминацията спрямо жените и какви форми на дискриминация съществуват в двадесет и първи век. Това беше първоначалната идея на този филм.
Религията в контекста на филма изглежда като един от основните виновници. Това планирано ли беше или просто изникна в процеса на снимките?
Първоначалната идея беше да съберем жени от различни култури и може би от различни религии. Когато започнах да работя по филма, стана ясно, че е важно да се вземе насериозно ролята на религията. Докато правех проучванията си, прочетох няколко свещени книги, които ясно демонизираха женските тела, описвайки жените като грешници заради тяхната сексуалност. С други думи, женските тела са внесли греха в нашия свят. Виждаме това при Ева, но също го има и в други религии. В продължение на хиляди години религията е била това, което ни дава основание да различаваме грешно от правилно, още преди да имаме съвременни правосъдни системи. Затова от ключово значение стана погледът върху религиозните корени на вижданията относно женското тяло. Не става въпрос за антирелигиозност, а за разглеждане на религията като система или институция, която може да бъде използвана като механизъм за потискане на жените по целия свят.
Така ли избрахте петте главни героини?
В началото за мен беше голямо предизвикателство да намеря начин да опиша различните форми на дискриминация, с които жените са се срещали, що се отнася до тяхната сексуалност. Затова в крайна сметка избрах жени от петте големи световни религии – юдаизъм, будизъм, хиндуизъм, ислям и християнство. Опитах се да намеря силни и смели жени, които знаеха риска от това да бъдат заснети на екран. В много общества, ако се осмелиш да говориш за положението на жените, в частност женската сексуалност, рискуваш живота си. Лейла Хюсеин се нуждае от постоянна полицейска защита – живее на охраняван адрес, след като е била нападната няколко пъти. Колкото до Дебора Фелдман, родителите й и бившите й близки приятели се надяват тя да се самоубие. Търсех жени, които вече са говорили пред публика, защото това значи, че знаят в какво се забъркват. Като режисьор не е възможно да нося сама тази отговорност.
Запитах се за потенциалното отмъщение и насилие, с което тези жени могат да се сблъскат заради участието си в документален филм.
По някакъв начин показността винаги е вид защита, понеже колкото си по-известен, толкова повече знаят хората за теб и по-трудно можеш да изчезнеш вдън земя. Това не значи, че няма рискове. Заради това е важно тези жени вече да са в окото на публичността. Само няколко седмици след като Лейла се върна в Кения, беше нападната на улицата. Всички знаем за този риск и правим каквото можем, за да ги защитим.
Как Ви се стори работата с тези пет героини?
Беше прекрасно. С всяка от тези жени се случи така, че се срещнахме и веднага знаехме, че искаме да работим заедно. Това беше много специално. Например когато отидох в Япония за първи път по време на снимките и се запознах с Мегуми Игараши, говорихме с часове дори с преводач. Същото стана, когато тези жени се запознаха една с друга на Филмовия фестивал в Локарно покрай премиерата на филма. Не беше просто на екран, те бяха солидарни една с друга и си говориха цяла нощ.
Изглежда сте снимали в много различни локации – от Япония до Германия и САЩ, - как подходихте към това?
Никак не беше лесно, понеже аз се опитах да поставя героините си в центъра на филма, затова трябваше да се съобразя с техните ангажименти. Мисля, че е важно да навлезем в живота им и да документираме важните събития, които те планират. Пътувахме между Япония, през Индия и пак обратно в Америка. Другата възможност беше да направя филм за моето пътуване между тези героини, но за мен беше важно техните гледни точки и гласове да са на първа линия, а не моите.
Нещо, което ме впечатли от филма, беше цветовата палитра, която беше изключително жива и ведра, вместо да е мрачна.
Да, беше много важно за мен да покажа не само насилието, с което всяка от жените се сблъсква, но и техният начин за реакция. Те остават и виждат себе си като активистки на промяната, без значение от ужасите, които са им се случили. Лейла нарича себе си оцеляла активистка. Веднъж някой попита: „Какво можем да направим за жертвите?“. На това всяка жена отговори, че не иска да бъде разглеждана като жертва. Беше красиво да видим тяхната сила и положителна енергия. Опитах всичко по силите си във филма да внуша именно този поглед към света и начин за справяне с трудни ситуации.
Някой опита ли се да Ви спре да направите „Женско удоволствие“?
Абсолютно. В началото, когато търсех пари за продукцията, беше наистина трудно, защото хората казваха: „жени, религия и сексуалност – забрави! Това са теми, които не трябва да засягаш във филм и определено не трябва да засягаш всички тях накуп“. Обаче когато вече бях направила проучването и бях написала близо сто и петдесет страници сценарий с доста развита история, това, което се получи, беше красиво. Eurimages и Европейския парламент ни дадоха много голяма подкрепа.
След като намерихте средства за филма, процесът на снимки изглади ли се?
Имаше някои трудности, например в Индия с хиндуитска фундаменталистка група. Сещам се, че с Витика Ядав имаше ситуация, в която вярващите ни заобиколиха и в един момент трябваше да си тръгнем, защото иначе щяха да ни пребият. Или когато аз и Дебора за първи път карахме през ортодоксалното общество в Уилямсбърг, започнаха да хвърлят предмети по колата ни и беше невъзможно да излезем от нея. Понякога е доста трудно, но по някакъв начин има значение как ще се справиш със ситуацията. Очите ни винаги бяха широко отворени. Опитах се да се подготвя и да бъда внимателна към общностите. Когато бяхме по улиците на Уилямсбърг, отидох само с една операторка и никого другиго, тъй като няколко седмици преди това беше минал един голям телевизионен екип, чиято камера беше разбита. Когато отидох в най-ортодоксалното общество в Израел, се опитах да се представя като скромна и непровокативна. С всяка ситуация идва и избор, който трябва да направиш.
Ако можехте да се върнете във времето към един момент по време на снимките, който наистина Ви е докоснал, кой щеше да е той?
Моментът в Кения, когато членове на организацията „Момичешко поколение“ се събраха за първи път там. Организацията се бори срещу гениталното осакатяване на жените. Показахме им записи, направени в Лондон, на които Лейла показва на малки сомалийски момчета какво наистина значи да преживееш женско генитално осакатяване, като използва модел от пластилин. За първи път в живота си плаках по време на заснемане на филм. В стаята имаше жени, които са обрязани, но никога не са говорили за това. Имаше млади мъже и жени, чиито членове на семейството са преминали през генитално осакатяване, оцелели са и все още страдат от това. Мисля, че всички плакахме, осъзнавайки какво значи за едно момиче да бъде осакатено и за една жена цял живот да живее с това. Начинът, по който Лейла го прави с пластилина, е напълно абстрактен, но когато гледаш, преживяването е потресаващо реално. Беше трогателно да видим реакцията на тези момчета, които мислеха, че е важно техните бъдещи съпруги да са девствени и осакатени, а след това осъзнаха какво всъщност значи това. Никой не беше отделил време и не беше имал смелостта да им обясни за какво реално става въпрос. Говоренето за женската сексуалност все още е такова голямо табу.
Във филма говорите за важността на ангажимента на мъжете към проблема. Мислите ли, че този филм ще говори не само на жените, но и на мъжете?
Наистина се надявам да е така. По време на заснемането беше интересно да видя, че има доста мъже, които се присъединяват към тази борба, например в Кения с групите против женското генитално осакатяване или в Индия с движението Love Matters. Има мъже, които подкрепят съпругите си или просто подкрепят женската кауза. За мен това също беше важен извод от филма – мъжете и жените трябва заедно да променят начина си на мислене. Много по-добре за мъжете е когато жените имат властта над телата си, когато могат да решават за своята сексуалност и имат смелостта да кажат какво искат и от какво имат нужда. Мъжете, които са гледали филма, също са се вдъхновили да помогнат, да разберат и да се борят за каузата на жените. Важно е мъже като Барак Обама или Джъстин Трудо да казват: „да, аз съм феминист“. Мъжете и жените са равни и заедно можем да се наслаждаваме на сексуалността и да се уважаваме взаимно.
Показахте филма на редица фестивали. Каква беше реакцията?
Показахме го в Локарно и Лайпциг, а скоро и на Международния фестивал за документални филми в Амстердам (IDFA). Също го показахме на един по-малък филмов фестивал в Швейцария и реакцията беше наистина зашеметяваща. На световната премиера в Локарно бяхме много нервни, но имахме десетминутни овации на крака! За мен тези овации бяха за тези жени и тяхната сила. Беше страхотно да видя как публиката им показва своето уважение и любов. Получихме Наградата на седмицата на критиката в Локарно и още на другия ден на фестивала в Лайпциг ни наградиха със специална награда, която не съществува, но е била измислена от религиозното жури конкретно защото са искали да наградят този филм.
Последният Ви филм е за патриархалните структури около жените-блогъри. Този филм се фокусира върху женската сексуалност. Ще продължавате ли да разглеждате тази тема или искате да си вземете почивка?
При „Забранени гласове“ не започнах с идеята жените да са под светлината на прожекторите. Исках да отправя поглед към смелите блогърки, но тогава осъзнах, че да имаш блог днес е революция за жените в общества като Китай и Иран, където те нямат особено право на обществен глас. Мисля, че следващата ми тема ще е мъжката сексуалност, защото има толкова много страх и натиск върху мъжете, а това трябва да бъде изследвано. Трябва да говорим и за мъжката сексуалност, ако искаме да направим сексуалността по-качествена в целия свят. Освен това мисля да се „сблъскам“ с комерсиалната порнография и да поставя въпроса какво значи да си мъж в днешно време. Мъжете не говорят много за своята сексуалност, проблеми, страхове, несигурност. Трябва да се задълбочим в това. Това също ще помогне на женската еманципация и удоволствие.
Превод от английски: Доника Везирска